Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
"Чайката" на Леонид Брежнев
Fortepan/WikipediaВ СССР парите не означават власт: за "номенклатурата" или съветския елит почти всичко е безплатно, но държавно. Съветският съюз може и да е преминал през няколко периода на недостиг в историята си, но правилните партийни връзки се оказват доста по-добра стратегия за оцеляване от трупането на купища рубли под дюшека.
Това се отнася не само за бюрократите, но и за техните семейства, както и за съветските "знаменитости" – писатели, космонавти, спортисти и т.н. Според дисидента Михаил Восленски, който е автор на книгата от 1984 г. "Номенклатура", в средата на 1980-те в тази графа влизат около 3 милиона души. Както веднъж си спомня дъщерята на Йосиф Сталин, Светлана, нито стотинка от заплатата на баща ѝ не е напускала дори бюрото му.
Висшата съветска номенклатура получава най-хубавите коли в страната, които в общия случай са ГАЗ "Волга" (съветския еквивалент на "Мерцедес") – возило, което е достатъчно луксозно, за да може президентът Владимир Путин да го демонстрира пред американския си колега Джордж Буш през 2005 година. Още по-луксозните лимузини ЗИЛ или "Чайка" също са налични, но са резервирани за генералния секретар и други членове на Централния комитет на Партията. Някои улици в Москва дори имат специални "ленти за ЗИЛ", за да може важните политици никога да не закъсняват за срещите си.
Разбира се, фактът, че това са партийни коли със сигурност смекчава "луксозния" им аспект, тъй като политиците нямат право да имат лични автомобили. Партийните коли са оборудвани с личен шофьор, но с напускането на поста, политикът губи и колата, която върви с него.
Това обаче не важи за всички, тъй като по времето на Брежнев (1964-1982) СССР започва да произвежда коли за лична употреба. Държавата обаче така и не превръща масовото им производство в свой приоритет: в реч през 1959 г. Хрушчов обявява, че "не е наша цел да се конкурираме с американците в производството на повече лични автомобили". През 1975 г. в СССР на 54 души се пада 1 кола (в сравнение с 1 кола за двама жители на САЩ), като тези автомобили се предлагат само на обикновени граждани, които могат да си ги позволят чрез система за разрешение от работното място, където се чака на опашка.
Най-бързият и най-лесен начин да получиш кола е да си служител в държавен орган или да си на висок пост. В класическия съветски филм "Москва не вярва на сълзи" главната героиня Катерина (шеф на завод) е представена като въплъщение на успешната съветска жена, която кара съветски държавен "Москвич" – не точно "Ферари", но все пак...
Други, по-нископоставени служители също получават привилегията да бъдат включени в опашката за лични автомобили, но те далеч не са луксозни. В книжата "Удоволствия в социализма", например, Джука Гронов описва как голяма част от разпределението на автомобилите "Лада" и "Победа" е под контрола на военни, които ги раздават на заслужили членове на своите отдели. Някои дори получават повече от една "Победа" за други членове на семействата си. По онова време, това е върхът на лукса, въпреки че колите си остават държавна собственост.
Разпределението на жилищата в Съветския съюз е далеч по-строго централизирано от автомобилите, като степента на лукса в тях се променя драстично с времето.
Официално, никой не става собственик на апартамента си веднага, а мястото, където живеят хората, се определя от близостта до работното им място и мястото, където живеят колегите му. Това е така и за номенклатурата, която обитава сгради заедно с други членове на елита – началото на тази традиция поставя Сталин, който издига внушителни структури като огромната сграда на "Котелническая", предназначена за служители и артисти от НКВД (обитателите на тази апартаменти са избрани лично от Сталин). Високото търсене на стаи в тези елитни блокове е облекчено от високия брой бюрократични репресии по време на управлението на Сталин.
След смъртта на Сталин стихването на репресиите води до по-голям брой номенклатурчици и, за да им бъде осигурено жилище, елитните домове започват да се изнасят извън центъра на Москва и стават не толкова луксозни. Освен това, в рязък контраст с т.нар. "сталинки", Брежнев няма намерение да превръща домовете на висшето ръководство на държавата в забележителности и ги слива с околността.
Един такъв случай са Цековските къщи в Кунцево (предградие за средната класа в Западна Москва), на което хората дават прозвището "Царско село". Както си спомня високопоставеният адвокат от съветско време Лидия Сергеевна, "Получих тристаен апартамент за семейството си, общата му площ беше 93 кв.м., в "Царско село" през 1980 година. Не беше дворец, но имахме мецанин, две тераси и портиер".
Що се отнася до къщите на лидерите, генералните секретари на СССР обикновено живеят в места, които са малко по-луксозни от жилищата в "Царско село", но далеч от лукса на Белия дом във Вашингтон. Апартаментът на Леонид Брежнев на престижния проспект "Кутузовски" 26, който се продаде през 2011 г. за 18 милиона рубли ($620,000 по онова време), е с площ от само 54 кв. м.
Апартаментът на Михаил Горбачов на алея "Гранатни" 10 в центъра на Москва, където той живее от 1986 до 1991 г., се смята за доста по-добро място от това на Брежнев и, макар че той самият не притежава жилището, фактът, че живее в него, разгневява много хора по онова време. По-късно апартаментът е закупен от композитора Игор Крутой, като се говори, че платената цена е $15 милиона.
Още по-голям гняв предизвиква дачата на Горбачов за $20 милиона във Форос, Крим, построена изцяло на държавни разноски. Това обаче не означава, че и преди него държавният елит не си е почивал добре: скорошно проучване разкрива съвременните пазарни цени на огромните вили на номенклатурата, като най-скъпата сред тях е на стойност $26 милиона и се намира в московското предградие "Николина гора". Други имоти за милиони долари в престижни райони край Москва като Переделкино, Жуковка и Барвиха са били обитавани от величията и галениците на съветската власт: Пастернак, Евтушенко, Айзенщайн, Есенин.
Добре документиран е фактът, че съветските държавни дейци са обслужвани от отделни магазини за хранителни стоки от останалата част от населението на СССР – факт, който силно ядосва обикновените граждани. През 1985 г. мъж на име Н. Николаев от Казан улавя нагласата на народа, когато писмото му е публикувано във в. "Правда". То гласи следното: "Нека шефът да отиде в обикновения магазин заедно с всички останали и да стои на опашка с часове, като всички останали!".
Докато съветските магазини като цяло снабдяват хората с "основни" стоки като хляб, картофи и сладкиши, месото и колбасите обикновено са дефицит, особено извън Москва. От друга страна, експертът по съветология Меврин Матюз разкрива в свое проучване от 1978 г., озаглавено "Привилегиите в Съветския съюз" колко добре се хранят горните ешелони на съветската власт; според Матюз 8% от съветските магазини приемат "предварителни поръчки", доставяйки иначе невиждана храна като рибица, омари и черен хайвер директно до вратата на висшите държавници два пъти седмично.
Луксът в чиниите на апаратчиците обаче е обект на дебати, като бившият премиер на Таджикската социалистическа република Георги Кошлаков заявява в свое интервю от 2008 г., че супермаркетите с ограничен достъп приличат на всеки друг магазин. "В магазините имаше всичко, което трябваше да има в нормалните магазини и на същите цени", казва той. "Всичко беше прясно: масло, сирене, салами. Но не си спомням да е имало някакви ексклузивни деликатеси". Независимо дали разказът на Кошлаков е истина или не, е ясно, че държавните служители в годините на СССР никога не са гладували – нещо, с което обикновеният народ не може да се похвали.
В СССР здравеопазването обикновено е организирано по работно място, като на всяко работно място, както и в повечето жилищни блокове, има поликлиники.
Няма нужда да казваме, че здравеопазването, което ползва семействата на номенклатурата, е с различен стандарт. Детският поет Корней Чуковски, който през 1965 г. е лекуван в партийна болница, пише в дневника си, че "семействата на Централния комитет са си построили палат, докато хората в останалите болници гладуваха, мръсни и без правилните лекарства". По времето на Брежнев тази практика обхваща и по-нископоставените държавни служители. За началниците от средно ниво той построява няколко огромни санаториума в крайбрежни курорти като Рига и Сочи, както и в Курск и Новгород.
Освен че се грижат за тяхното здраве, изглежда, че децата на руските държавни служители имат и гарантирана работа по техен собствен избор. В книгата си "Руската десетка" Илия Стогоф разказва как децата на номенклатурчиците посещават специални училища, които им осигуряват път към светлото бъдеще. "След като си получат дипломите… те можеха да заминат за чужбина като дипломати, търговски представители, журналисти – каквото си поискаха", пише той.
Племенницата на Брежнев Люба също разкрива подробности за сладкия живот на наследниците на номенклатурата в мемоарите си "Светът, който оставих за гърба си". В този откровен портрет на съветския елит, Люба разкрива как тя и децата на държавните служители получават работа с никакви или малки отговорности и единственото, което правят, е да си пилят ноктите или да пишат поезия. "Някои се хващаха доброволно с тежък труд", пише тя. "Просто защото не можеха да понасят скуката".
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си