Юкагирите: номадско племе в Сибир на ръба на изчезването

Краят на април е – заледеният път вече е затворен, но таксито продължава да върви, като заобикаля дупките в леда. Хората използват последната възможност да стигнат до тези отдалечени населени места. Скоро тук няма да има никакъв път – и ще бъде така чак до средата на юни, когато ледът се разтопи и на мястото на автомобилите застъпят катерите.

Човек трудно може да си представи местните дълги разстояния: 500 км до окръжната столица, 3500 км до Якутск. Територия с размерите на Европа, но абсолютно ненаселена. Тундра, тайга, студени реки и езера и планински вериги, някога населявани само от диви животни и тук-таме номадски семейства на ловци и рибари. Сега и те са почти на изчезване.

Пътувам заедно с вожда на юкагирите – Вячеслав Шадрин – голям, срамежлив мъж с очила. Той е нещо като социален работник – броди из селата, помага на хората с документите, води децата на лекар или пък кара министерството да подсигури снегомобил за общността.

Вождът на юкагирите Вячеслав Шадрин.

"Помня как дядо ми веднъж каза каква ще е съдбата ми. "Никога няма да станеш ловец", ми рече той. И така ме пратиха в града да уча. Но винаги съм знаел, че ще трябва да се върна", споделя Шадрин.

Юкагирите са коренен претунгуски народ от Източен Сибир, който населява този район от епохата на неолита. В миналото те пътуват в семейства – живеят в юрти и полуизкопи, ловуват дивеч и риба по бреговете на реките. Използват каменни инструменти, преди руснаците да дойдат в района.

Културата им се базира на древни вярвания: почитат предците си и практикуват шаманизъм. Тук, в студената шир на тайгата в Източен Сибир, до съвсем неотдавна все още има оцеляла култура от каменната ера. Например, когато умрял един юкагирски шаман, тялото му било разчленено на парчета, месото – изсушено и раздадено като талисмани за късмет, а главата му – забучена на дървено тяло, облечено в красиви дрехи и сложено в къща като икона.

Населени места

Колимское и Андрюшкино са съседни населени места, разположени на 240 км едно от друго. Всяко има население от по около 800 души, състоящо се от чукчи, евенки и юкагири.

Отвън населените места отвъд Полярния кръг изглеждат доста грозни. Местните еленовъди и ловци никога не са живели в населени места от мизерни двуетажни бараки по бреговете на р. Колима. Навсякъде висят еленски кожи, които се сушат и бавно се показват изпод топящия се сняг. Очевидно тук те не се смятат за нещо ценно.

Най-изненадващото нещо тук са цените, които са четири пъти по-високи от тези в Москва. Кутия мляко и дузина яйца струват по $7 всяко. Всичко тук се кара със самолети, а билетът от Якутск до Черски струва $1000 в едната посока. Хората нямат никакви пари – само много месо и риба.

Език

През 1937 г. младият лингвист Юрий Крейнович се озовава в трудов лагер в Колима. Там той се запознава с юкагир и започва да учи езика му. Когато го освобождават 17 години по-късно, пише докторантура за езика на юкагирите – оттогава езикът се превръща в любима  тема на лингвистите.

Юкагирският език няма връзка с други езици – доказателство колко древни са тази култура и този народ.

Една от най-уникалните черти на юкагирите, е че в миналото те са имали собствено писмо – идеографските им знаци не приличат на никои други; на никоя азбука или йероглифи. Те са по-скоро като сложна шарка. Използвали се само за писане на писма.

Учените смятат, че тази писменост датира още от неолита и произлиза от скалните рисунки. Възможно е това да е първият опит на хората да записват информация.

В наши дни езикът на юкагирите се говори само от няколко дузини стари хора. През последните години няколко старейшини, рибари и еленовъди в Андрюшкино, Колимское и Черски едновременно и независимо един от друг започват опити да спасят езика си.

Един от тях започва да дава уроци по юкагирски в местното училище; друг организира уроци в училище в Черски, а третият учредява клуб по пеене. Друг възрастен мъж се опитва да създаде детски лагер в двора си. За жалост никой от тях не е особено добър в преподаването, така че децата не са кой знае колко завладени от тези уроци. Това са плахи и непохватни опити – последните напъни на един умиращ народ.

Тундрата

На сутринта се отправяме към тундрата. В покрайнините на населеното място е разположено гробище. По-рано местните не използвали гробища и не заравяли мъртвите. На първо място, било много трудно да се копаят дупки във вечно замръзналата земя.

На второ място, те не вярвали в отделянето си от света на мъртвите. Погребвали покойниците в лагера, където ги застигала смъртта, като ги слагали в канута, издигнати на високи колони.

Тук-таме из тайгата все още могат да се видят тези "въздушни гробове". Сред чукчите много възрастни хора, за които ставало все по-трудно да продължат да живеят, молели роднините си да ги убият.

Нашата цивилизация непрекъснато ни обещава разни неща: прогрес, комунизъм, вечен живот. Местният светоглед не обещава нищо. Светът е такъв, какъвто е – човек не може да избяга от природата и от смъртта.

Слънцето грее. Надига се виелица, трупат се преспи. Снегът става все по-дебел и скоро се оказваме в окото на снежна буря. Изведнъж ме обзема силно чувство, че на хиляди километри около нас няма нищо друго, освен тундра.

Най-накрая спираме край реката. По някакъв начин, докато сме карали през тундрата над 70 км, сме се озовали точно там, където искаме.

След час лудо каране виждам лагера за първи път: палатка, няколко шейни с кучешки впрягове, боклук по тях, карабина, подпряна върху палатката, нещо като вигвам от шишарки. Прилича на невероятно малко обитавано място насред лунна пустиня.

Николаша – млад пастир с лице, изгорено от слънцето, се представя. "Днес е малко ветровито, нали? Преди да дойдете беше ясно. Може би някой тук е прегрешил?", пита той, като ме гледа с широка усмивка.

Палатката (която се нарича "чум") е квадратна конструкция, която се крепи на дървена рамка. Вместо брезент, тя е направена от кожи. На входа има глинена печка, а в центъра – ниска маса. Огънят в печката се поддържа през целия ден.

Подът е покрит с кожи. Еленските кожи са толкова топли, че студът отвън не прониква вътре. В палатката има трима души: пастирът Николаша, Олежек – тихо момче с леко закръглено лице, който се занимава с къщната работа; и Лариса – млада жена с грубо лице, подути очи и дрезгав глас.

"Как се ориентирате къде е домът ви?"

"Има много начини – по слънцето, по звездите. В наши дни всички имат GPS-и, хората забравят как да се ориентират. Разбира се, аз познавам цялата тундра".

Тяхната тундра е район с площ 300 на 500 км. Един юкагир, който успява да оцелее в Колимската тайга, на ръба на невъзможното, на границата между животинския и човешкия свят, знае по-добре от всеки друг какво означава да си човек.

Статията е публикувана за първи път на руски език от изданието "Руски репортер".

Ако народите в Русия са ви интересни, със сигурност ще ви хареса нашата статия: 5 невероятни истории за коренните народи на Сибир!

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.