Страната научи за „Курск“ на сутринта на 14 август. „В Баренцово море се е случила авария. Подводница е легнала на дъното“, съобщиха информационните агенции. В този ден командването на Северния флот заяви, че е установена връзка с екипажа, а по предварителни данни са възникнали проблеми. През следващите дни дълбоководни спасителни апарати безуспешно се опитваха да се стиковат с „Курск“, но неуспехите бяха обяснявани със силното течение, лошата видимост и с крена на подводницата.
Едва на 21 август с помощта на чуждестранни специалисти успяха да отворят люка. През 2002 година беше прекратено наказателното дело по факта за гибелта на атомната подводница „Курск“ и на 118-те подводничари поради липса на установен престъпен състав. Изводът на следствието беше: взрив на бракувано пероксидно торпедо и детонация на бойния запас поради пожара. Днес, 15 години по-късно, роднините на загиналите повтарят като рефрен: „Ние няма скоро да узнаем какво всъщност се е случило там, но главното, което знаем – те не са се мъчили и за нищо не са виновни“.
„Той просто е заспал“
„Ако искате да знаете на кого приличаше, то ето на – пълно негово копие“, казва майката на старши лейтенант Андрей Панирин, Лидия, и показва дъщеря си Олга.
Семейството на Андрей се страхувало, че той в армията ще попадне веднага в Чечения, Осетия или в Абхазия. Вероятността била голяма, защото „времената бяха неспокойни“. Но на Андрей му излиза късметът: той постъпва във военното училище, а след това – по разпределение – в Северния флот, във Видяево. Там се е базирала и от там за последен път е потеглила подводницата „Курск“.
За трагедията Панарини научават от новините, когато още никой не нарича случилото се „трагедия“. Те дори не знаят, че Андрей е на „Курск“.
„Ние бяхме сигурни, че той е на „Воронеж“ – аналогична на „Курск“ подводница, само че по-стара. Но ние започнахме да звъним и ни казаха, че Андрей не е там. А когато разбрахме, че е там (на „Курск“ – бел. ред.), захвърлихме всичко и на 19 август бяхме във Видяево“, разказва Лидия.
„Всъщност ние заминахме с надеждата, че те действително всички са живи. Искахме просто да го вземем, да го подкрепим…“ – казва Олга.
„Там във Видяево всички ходеха със спринцовки и лекарства в чаши. На мене не ми беше лошо, но Оля казваше „изпий го“. Надявах се, че Андрей ще се появи. Защо пък трябва пред тях да се размеквам, да показвам, че ми е лошо?“, започва да се горещи жената. Олга взима думата: „Знаете ли, той по природа беше жизнерадостен, винаги се измъкваше сух от водата от нетипичните ситуации. Ние до последния момент вярвахме, че всичко това е лъжа, че той непременно ще се измъкне“.
На 25 октомври 2000 година водолазите вдигат на повърхността 12 тела от девети кърмови отсек на подводницата. Андрей Панарин бил в четвърти отсек. Неговото и телата на останалите успяха да извадят след една година. Останките на трима души така и не бяха намерени. Лидия отива на разпознаването сама.
„На нас ни казваха, че те са живи“
София Дудко е в своя апартамент в Петербург и държи книгата „Помним всички поименно“ – за нея тя събира пари няколко години и накрая й помагат ветерани подводничари. „Най-важното нещо е паметта. Лично аз бързам да направя колкото се може повече, за да ги помнят“, убедено казва тя.
На стената на дневната има фотографии на сина ѝ Сергей, старши помощник-командир. В самия център – подводница в морето. В антрето – още неразопакован куфар. Тя и други 17 души току що са се върнали от Видяево, където ги посрещнали с оркестър. Някои от роднините на загиналите живеят в съседни апартаменти – по нареждане на президента тогава на всички дават жилища в нов блок в Петербург. София неохотно си спомня за август 2000 година.
„Нас постоянно ни събираха в Дома на офицерите и постоянно ни говореха, че има връзка с подводницата, че те са живи, че им се подава кислород…“.
Изводите на следствието не я убеждават. София и до ден днешен смята, че спасителната операция се е проточила дълго, а чуждестранната помощ не е приета веднага [приема се на третия ден, след като веднага я предлагат няколко страни – „Руски дневник“], „защото у нас е прието да се пази секретността, а не да се опазват хората“. За нея въпросът, че от „Курск“ в първите дни все още е можело да бъде спасен някой, отдавна е приключен. „Ненапразно не предадоха бележката на Андрей Борисов на вдовицата му, макар тя да подаде жалба в съда. Но аз научих, че бележката е била датирана към 15 август. Момчетата до 15 август са били живи“, казва София.
Операцията по спасяването
Андрей Звягинцев, командир на група водолази от 328-я експедиционен аварийно-спасителен отряд на военноморския флот на Руската федерация, през есента на 2000 година първи влиза в корпуса на „Курск“ на дълбочина 110 метра и извлича телата на 12 членове на екипажа. Пак той в състава на международна бригада вдига подводницата до сухия док.
„Намерихме „Курск“ в установеното време, както и трябваше да го намерим. Друг е въпросът, че намерихме вече безжизнена подводница. Но това не зависеше от скоростта на търсенето“, уверява ни Звягинцев.
Според неговите думи флотът е разполагал с най-добрите водолази, но е нямало технически средства, с които те да бъдат спуснати на тази дълбочина. Като резултат на всичко това операцията по отварянето на люка се провежда от норвежки водолази с помощта на чуждестранни дълбоководни апарати. През есента в състава на групата влизат и специалисти от Русия, Шотландия, Ирландия и САЩ.
„Спускахме се всички заедно, в една барокамера, на дълбочина 110 метра и живяхме там 28 дни, без да излизаме на повърхността. Това са крайно тежки условия. Какво е това дълбочина от 110 метра? Това е, когато на всеки сантиметър от твоето тяло тежат 110 килограма“, разказва той.
Преди спускането към „Курск“ водолазите правят тренировка на друга подводница. Изучават я така, че да могат да работят по памет, завързват си очите – наясно са, че на такава дълбочина, където е потопен „Курск“, цари абсолютна тъмнина.
За изваждането на „Курск“ Русия изразходва около 70 милиона долара. Това е бил „най-оптималният“ от всички предложени варианти, уверява ни Звягинцев. Операцията е уникална, никой в света преди това не е правил такова нещо, повтаря той няколко пъти. „Всъщност ние показахме мощта на Руската федерация. Показахме, че нашите дела не се разминават с дадените обещания. Това е наша подводница и ние, никой друг, бяхме длъжни да я извадим“.
„Да се живее по друг начин“
Това, което Звягинцев вижда на „Курск“ на 110 метра дълбочина, съвпада според неговите думи с изводите на следствието: „За мене тази версия – взрив на торпедо – е по-понятна, смятам я за истинска, защото видях обстановката вътре и снимах всичко. За всички останали версии можем да си приказваме колкото си щем, включително и за версията за сблъскването на две подводници“.
През 2005 година Роман Колесников, баща на загиналия в девети отсек капитан-лейтенант Дмитрий Колесников, подава колективна жалба в Страсбургския съд, изисквайки да се проведе пълно разследване на гибелта на подводницата. Тогава съпругата на капитана на „Курск“ Генадий Лячин Ирина е против жалбата. „Това е трудно да се обясни. Не трябваше да се прави това точно тогава – веднага след случилото се, когато всичко болеше и кървеше, не беше ясно дори как ще се живее по-нататък. Всички бяха с изопнати нерви. Трябваше да се даде време на хората да дойдат на себе си. Затова аз бях против“, казва Ирина.
На въпроса дошло ли е сега време да се подава жалба до международен съд, Ирина отговаря, че във всеки случай това е право на онези, които са я подавали миналия път [Колесников оттегля жалбата през 2009 година, без да обяснява причините – „Руски дневник“], но тя не знае дали от това ще им стане по-леко и пита в отговор: „А каква е целта? Да се разбере истината? Някой да бъде наказан? Нещо да се промени?“ Тя има свое собствено отношение към истината, а по-точно – няма илюзии относно нея. „За да ви бъде ясно всичко – баща ми е военен, мъжът ми е военен, синът ми е военен, затова аз прекрасно разбирам, че какво точно се е случило в действителност, няма да научат дори моите внуци. За мен най-важното е това, че момчетата за нищо не са виновни“.
Всички роднини на загиналите, с които „Руски дневник“ успя да поговори, казват примерно едно и също: гибелта на атомната подводница и целия ѝ екипаж е станала преломен момент в живота на страната, държавата става щедра към своята армия, а хората след нея стават малко по-различни, даже тези, които никога не са служили. „Просто стана някаква промяна в мисленето, включително и на нашето правителство. Че така повече не може да продължава, че трябва да живеем по друг начин“, казва София Дудко.
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си