Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Около милион съветски жени участват във Втората световна война. Те служат в тила, изнасят ранени от бойното поле, воюват като снайперисти, пилоти на бомбардировачи и дори танкисти. Само една обаче в целия Съветски съюз успява да стане командир на взвод морски пехотинци.
"Исках да натрия носа на мъжете, да им покажа, че мога да воювам не по-зле, ако не и по-добре от тях", спомня си Евдокия Завали години след края на войната. Само че пътят на младата украинка изобщо не започва от морската пехота.
Когато Втората война стига до Съветския съюз, Евдокия, или просто Дуся, навършва 15 години. Няколко пъти подава молба до военния комисариат да бъде пратена на фронта, но всеки път получава отказ. Едва когато врагът плътно приближава родното ѝ украинско село Нови Буг, отстъпваща част на Червената армия я взема със себе си.
През времето, през което Завали служи като санитарка в полка, тя е удостоена с орден "Червена Звезда" за спасяването на ранен командир от бойното поле. Получава и първата си сериозна рана при преминаването на частта през река Днепър. Скоро съдбата ѝ предоставя възможност коренно да промени живота си.
В нейната част пристигат представители на морската пехота, които набират попълнение за войските си. Те забелязват Завали. С късо подстригана коса, в стандартна гимнастьорка и с брич, Дуся външно с нищо не се отличава от другите мъже войници. Морският пехотинец прочита написаното в документите ѝ: "Старши сержант Завали Евдок." (така съкратено изписват името ѝ в болницата), и решава, че става дума за Евдоким. Момичето не го разубеждава и само след половин час се отправя към Северен Кавказ, за да се сражава в морската пехота.
"Успях да издържа под прикритието си около година. Никой за нищо не се досети", спомня си Евдокия: "Веднага ме признаха за "свое момче", а след като край Моздок плених германски офицер, ме пратиха в разузнавателното отделение и скоро станах негов командир".
При боевете за станцията Кримска в Кубан истината за "другаря Евдоким" все пак е разкрита. Когато загива командирът на съединението и бойците малко се стряскат, инициативата поема Завали. Тя се изправя в цял ръст и извиква "Рота! Слушай ме! Напред, след мен!" и влиза в атака. Тежките рани, които получава в това сражение, слагат край на тайната ѝ.
Дуся е учудена, че не ѝ налагат никакви наказателни мерки: "Никой дори не гъкна". И тъй като "Евдоким" вече си е спечелил голям авторитет пред войниците, Евдокия не само не е върната като санитарка, а тъкмо обратното – след лечението я пращат на шестмесечни курсове за младши лейтенанти. След завръщането си тя е назначена за командир на взвод на отделна рота автоматчици в състава 83-а бригада на морската пехота.
Малката крехка жена командва петдесет яки мъже, които безпрекословно ѝ се подчиняват. Бойците от другите подразделение отначало се отнасят с ирония към взвода, командван от жена, но след като виждат какво мъжество проявява тя в боя и как добре ръководи своите морски пехотинци, започват с уважение да наричат взвода ѝ "гвардейците на Дуся".
По време на мащабната Керченско-елтингенска операция в Крим през есента на 1943 г. бойците от нейния взвод успяват под ураганния огън на противника да удържат плацдарма и да осигурят дебаркирането на основните сили на десанта. Следват тежките, но героични боеве за Севастопол, Балаклава и Керч.
"Взводът, който командваше гвардейски лейтенант Евдокия Завали, постоянно бе острието на бойните действия на бригадата, служеше като таран при настъплението на морските пехотинци", спомня си командирът на ротата автоматчици от състава на 83-а бригада на морската пехота Александър Кузмичев: "Пращаха ги там, където беше особено трудно".
Заради постоянните атаки на взвода на Евдокия германците я кръщават "Фрау Черната Смърт", а нейните бойци – "черните комисари". "Бойците в черни якета винаги са предизвиквали смъртен ужас сред тях. С внезапното нападение, дързостта и безстрашието си. Моите момчета бяха луди глави. Но когато фрицовете разбраха, че сред тях има жена, отначало не можеха да повярват, а след това обявиха награда за главата ми", казва Завали.
При форсирането на устието на Днестър край Одеса през август 1944-а тя се откъсва от бойците си и, хвърлена настрани от взривна вълна, губи съзнание. След като идва на себе си, вижда как германците ходят из полето и доубиват ранени руски войници. "Почувствах, че се приближават към мен, затаих дъх и изведнъж като огън ме жегна болка в крака. Един от фашистите го прониза с щика, за да провери дали е мъртва "русиш фрау". Като по чудо не се издадох, а на разсъмване, когато нашите батальони разчистиха от хитлеристите западния бряг на Днестърското устие, местни жители ме намериха, а аз бях изгубила много кръв", спомня си Завали. В бригадата вече са мислили, че тя е загинала.
През февруари 1945 г. при боевете за Будапеща взводът на Евдокия преминава през пълната с нечистотии градска канализация, завзема бункера на германското командване, след като хваща неподготвен противника. Германският генерал отначало не вярва и се обижда, когато му казват, че жена командва морските пехотинци. Само че, след като вижда Евдокия, поразен той ѝ връчва своя Валтер.
По време пак на тези боеве за унгарската столица един от нейните бойци Ваня Посевних, който навремето си, току-що появил се във взвода, казва: "Не желая да се подчинявам на жена!”, спасява живота ѝ, като я прикрива с тялото си, за да я опази от снайперистки изстрел.
Евдокия Завали възмутено отхвърля каквато и да било мисъл да е имала личен живот по време на войната: "Ако се появят каквито и да било такива мисли, край – няма взвод, няма командир. За тях аз бях мъж, пък и ние, морските пехотинци, нямахме време да въртим любов".
При все това тя си остава момиче и то много младо, но оказало се в толкова тежки условия и натоварено с отговорността за десетки животи. "На фронта криех сълзите си, покрита от наметалото като палатка, така че, не дай Боже, някой да не види и да не заподозре, че изпитвам слабост... аз просто нямах право да бъда слаба и да се страхувам", спомня си Евдокия. "Но все пак се страхувах... от плъхове. Нищо не можех да направя, плъховете за мен бяха по-страшни от германците – гладни, нощем те се хвърляха в лицето, хапеха по петите".
Кавалер на четири бойни ордена и десетки медали, Евдокия става почетен гражданин на осем европейски града. Заради четирите си ранявания и двете контузии тя се отказва от военната кариера и се демобилизира през 1947 година. "След войната още дълго нощем влизах в атака. Така виках, че съседите се плашеха", спомня си тя.
Евдокия Завали умира на 5 май 2010-а на 85 години и не успява да дочака само за няколко дни отбелязването на 65-ата годишнина от победата. Тя е последната от взвода на автоматчиците от 83-а бригада на морската пехота.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си